Център за близкоизточни изследвания:

Светът на Робът Фиск: Където и да отида, чувам все същите банални сравнения за Близкия изток
Анализи и коментари
Написано от Светът на Робът Фиск
Неделя, 11 Януари 2009 16:47

И от двете страни на Атлантика преживяването се повтаря по странен начин

Всичко зависи от това къде живееш. Това беше урокът по география, част от пропагандата на Израел, която имаше за цел да докаже, че ние мекушавите - разглезените либерали, живеещи в сигурните си домове на Запад - не можем да осъзнаем ужаса на смъртта на 12 (вече 20) израелци за изминалите 10 години и хилядите ракети и неописуема травма и стрес от това да живееш близо до Газа. Нека забравим за 600те загинали палестинци. Пътуванията ми от двете страни на Атлантика през последните две седмици бяха поучителни, да не кажа странно повтарящи се.
Ето как стоят нещата. Бях в Торонто, когато на страниците на десния „National Post” прочетох как Лорн Гюнтер се опитва да обясни на читателите какво е усещането да бъдеш обстрелван от палестински ракети: „Да предположим, че живеете в предградието на Торонто Дон Милс, а жителите на Скарбъроу, който е на десетина километра, изстрелват по 100 ракети на ден във вашя двор, в училището на детето ви, в мола надолу по улицата, в кабинета на зъболекаря ви…”. Схванахте ли? Ей така, по чиста случайност, по-голяма част от жителите на Скарбъроу са обществено онеправдани, често новодошли имигранти, сред тях много от Афганистан, докато хората от Дон Милс са основно от средната класа, голям процент от тях са мюсюлмани. Не е като да забиеш нож в мултикултурното общество на Канада, за да покажеш как жестокото нападение на Израел срещу палестинците е оправдано. А сега, два дни по-късно, отиваме до Монреал и разгръщаме издавания на френски език „La Presse” и съвсем сигурно ще открием статия, подписана от 16 произраелски настроени писатели, икономисти и учени, опитващи се да обяснят какво е усещането да си под обстрела на палестинските ракети. „Само за момент си представете, че децата от Longueuil живеят денонощно в ужас и бизнесът, магазините, болниците и училищата са мишени на терористите, разположение в Brossard”. Longueuil, нека поясним, е общност от цветнокожи и мюсюлмани, афганистанци, иранци. Ами тогава кои са „терористите” от Brossard? Два дни по късно съм в Дъблин. Отварям ирландския „Times” и откривам писмо от израелския посланик в Ирландия, който се опитва да обясни на ирландците какво е усещането да попаднеш под огъня на палестинските ракети. Знаете какво следва, нали? Ама разбира се че знаете. „Какво бихте направили”, пита Цион Еврони читателите, „ако Дъблин бе бомбардиран от 8000 ракети и снаряди…”. И така, това продължава, и продължава, и продължава. Не е нужно да казвам, че чакам същите тези писатели да попитат как бихме се чувствали, ако живеехме в Дон Милс или Бросард или Дъблин и бяхме под непрекъснатата атака на свръхзвукови самолети, танкове „Меркава” и хиляди военни, чиито бомби и снаряди са разкъсали на парчета 40 жени и деца пред училище, и които, след близо седмица, са избили почти 200 цивилни лица от общо 600 загинали. В Ирландия любимото ми оправдание от журналистите на тази кървава баня е написано от мой стар приятел Кевин Майърс. „Смъртта на всички тези хора в Газа, разбира се, е нещо шокиращо, ужасно, неописуемо”, скърби той. „Но това не може да се сравни с жертвите сред израелците, ако Хамас беше оставен да продължи”. Схващате, нали? Клането в Газа е оправдано, защото Хамас щеше да извърши същото, ако можеше, независимо че не го направиха, защото не можеха. О’Тул, най-главният философ на ирландския „Times” изрече немислимото: „Кога изтича срока на жертвоприношенията?”, пита той. „Кога най-сетне геноцидът на нацистите над евреите от Европа ще престане да бъде извинение на държавата Израел пред международните закони и най-обикновената човечност?”. Когато изнасях лекцията за мир на Тип О’Нийл в Дери, ми се случи нещо интересно. Някой от публиката, както и ден по-късно един от членовете на „Обществото на историците” от Trinity College, Дъблин, ме запита дали мирното споразумение от Добрия петък за Северна Ирландия, или каквато и да е страна в скорошния ирландски конфликт, би могла да послужи за урок на Близкия изток. Казах, че местното мирно споразумение не може да се прилага добре навън, и че идеята на Джон Хюм (домакинът ми в Дери) – че всичко е въпрос на компромиси – не действа, тъй като окупацията на арабските земи в Западния бряг от израелците си прилича много повече с изземане собствеността на ирландките католици през 17 век, отколкото на сектантството в Белфаст. Това, което подозирам обаче, е че разцеплението и почти гражданската война между Хамас и Палестинската власт имат много общо с разделението между Ирландската независима държава и силите, противопоставящи се на договора, което води до гражданската война в Ирландия през 1922-23 г.; че отказът на Хамас да признае Израел – и враговете на Майкъл Колинс, който отказва да признае договора между Англия и Ирландия и границата със Северна Ирландия – са трагедии, които имат много общо по между си, сега Израел е поел ролята на Британия, притискайки съгласните с договора (Махмуд Абас) да унищожат противниците на договора (Хамас). В края на седмицата участвах в една от дискусиите на ВВС, в които човек от „The Jerusalem Post”, друг от ал-Джазира, английски учен и моя милост, Фиск, се понесоха в танца около катастрофата в Газа. В момента, в който споменах 600те убити палестинци срещу 20 израелци, загинали за 10 години в Газа, и че това е гротескно, произраелски настроени слушатели ме обвиниха, че предполагам (аз не съм), че само 20 израелци са били убити в Газа за 10 години. Разбира се, стотици са израелците, загинали извън Газа през това време, но пък палестинците са хиляди. Любимият ми момент беше, когато посочих, че журналистите трябва да са на страната на страдащите. Ако отразявахме търговията с роби през 18ти век, казах аз, нямаше да говорим по същия начин за капитана на кораба с роби. Ако пък пишехме за освобождението на нацистки концентрационен лагер, нямаше да отделим толкова място за говорителите на СС. Тогава журналист от „Jewish Telegraph” в Прага отговори: „Израелските отбранителни сили не са Хитлер”. Ама разбира се, че не са. Кой каза че са?

http://www.independent.co.uk/opinion/commentators/fisk/robert-fiskrsquos-world-wherever-i-go-i-hear-the-same-tired-middle-east-comparisons-1297595.html
-
Израел извършва военни престъпления
Анализи и коментари
Написано от Джордж Е. Бишарт
Понеделник, 12 Януари 2009 01:38

Нахлуването на Израел в Газа не може да бъде оправдано като самоотбрана. По-скоро може да бъде наречено сериозно нарушаване на международното право, включително военните престъпления. Висши израелски политици и военни лидери могат да носят лична отговорност за своите престъпления, и могат да бъдат съдени от международен трибунал или нации, които практикуват общо правораздаване за тежки международни престъпления. Бойците на Хамас също са нарушили военните закони, но техните престъпления не са извинение за действията на Израел. Хартата на Обединените нации дава неотменното право на дадена държава да отвърне със същото на „въоръжено нападение” на друга държава.
Това право е било доразвито и сега се прилага и за недържавни действащи лица, действащи извън територията на държавата под претекст самозащита би могло да се приложи и за Хамас. Но едно въоръжено нападение е свързано със сериозни нарушения на мира. Незначителните гранични схватки са нещо обичайно и ако всички те бяха смятани за въоръжени нападения, държавите лесно биха се възползвали от тях – тъй като обстоятелствата около тях са винаги неясни и не могат да бъдат потвърдени – и биха започнали война или нахлуване. Точно това се опитва да направи сега Израел. Той никога не е бил претърпявал „въоръжено нападение” непосредствено преди да бомбардира ивицата Газа. От изстрелването на първата ракета „Касам” срещу Израел през 2002 г., Хамас и други палестински организации са изстреляли хиляди ракети и минохвъргачни снаряди, причинили смъртта на около двадесет израелци и масова паника. Като безразборни нападения срещу цивилни лица, се считат за военни престъпления. Според израелската организация за правата на човека „Бцелем” приблизително по същото време, израелските сили са убили около 2700 палестинци в Газа чрез целенасочени убийства, въздушни бомбардировки, нападения и др. На 19 юни 2008 г. Хамас и Израел сключиха 6-месечно примирие, което нито една от двете страни не спази напълно. Израел отказа да отслаби задушаващата обсада на Газа, наложена през юни 2007 г. Хамас продължи със спорадичния си ракетен обстрел, обикновено след като Израел убиеше или заловеше членове на Хамас в Западния бряг, където мирното споразумение не беше приложено. Само един убит израелски гражданин или без жертви - това са равносметките (докладите се различават) от ракетните нападения през последната половин година преди сегашните атаки. На 4ти ноември 2008 г. Израел наруши прекратяването на огъня, като нахлу в ивицата Газа и уби един палестинец, на което Хамас отвърна с ракети. След това Израел уби още петима палестинци, Хамас продължи да изстрелва ракети, но до тогава без жертви от израелска страна. Израел не може да обяви това за самозащита, защото тази ескалация е провокирана от собственото нарушение на Израел. А въоръжено нападение, което не може да бъде аргументирано като самозащита, се определя като агресивна война. Според „Принципите от Нюрнберг”, утвърдени с резолюция 95 на ООН, агресията е престъпление срещу мира. Израел не успя да разграничи военните от гражданските цели. Изтребителите F-16 и хеликоптерите „Апачи” разрушиха джамии, министерствата на образованието и на правосъдието, университет, затвори, съдилища, полицейски участъци. Тези институции бяха част от гражданската инфраструктура на Газа. А когато цел на нападенията стават невоенни учреждения, загиват цивилни лица. Много от загиналите през миналата седмица бяха новопостъпили в полицията млади хора без военна роля. Цивилните чиновници в управляваното от Хамас правителство имат правото да бъдат защитавани от международното право като всички останали. Идеологията на Хамас, споделяна или не от неговите служители, е отблъскваща, но цивилизованите нации не убиват хора заради това, което мислят. Целенасочените атаки срещу цивилни лица без необходимата военна обосновка са военни престъпления. Настоящите нарушения на Израел на международното право са пример за нарушаване на правата на палестинците в Газа. Осемдесет процента от 1.5 милионното население са палестински бежанци, принудени да напуснат домовете си или да избягат от страх от еврейските терористични атаки през 1948 г. Цели 60 години Израел отрича международно-признатите права на палестинските бежанци да се завърнат по домовете си, защото не са евреи. Въпреки че Израел изтегли заселниците и войските си от Газа през 2005 г., продължи да следи строго крайбрежието, въздушното пространство и границите на Газа, като така остана окупатор и негово законово задължение е да защитава цивилното население на Газа. Но 18-месечната блокада на ивицата, предхождаща сегашната криза, наруши това задължение нечувано. Икономическата дейност беше почти прекратена, остави децата гладни и недохранени, и не позволи на палестинските студенти да учат в чужбина. Израел трябва да понесе последствията от своите престъпления, а САЩ трябва да спре безусловната си военна и дипломатическа подкрепа.
Г-н Бишарат е преподавател в Колежа по право Hastings в Сан Франциско.
http://online.wsj.com/article/SB123154826952369919.html