Център за близкоизточни изследвания

Нямаше да има ракети от Газа, ако не беше блокадата
Анализи и коментари
Написано от Дебора Ор
Четвъртък, 08 Януари 2009 17:53

Блеър сам за себе си вероятно осъзнава, че нахлуването в Газа и блокадата са свързани.
Тони Блеър, пратеникът за Близкия изток, смята, че много скоро може да бъде постигнато примирие в Газа, при условие, че тунелите от Египет, през които контрабандно се внасят, наред с други неща, и оръжия, се затворят. Жалко, че не успя да намери друг начин да изрази амбициите си. Да, възможно е да се постигне ново примирие, и то много скоро, но нека се отворят законните пътища към Газа за внос на всички стоки, с изключение на оръжията. На подобно предложение, обаче, Израел може да погледне критично, тъй като той възприема себе си като агресор по неволя и защитаващата се страна в конфликта.
Международната общност напълно е приела оправданията на Израел за атаките му срещу Газа, до такава степен, че говорителите й са изключително предпазливи да не насочат вниманието към някое от действията на Израел, което може да се сметне за провокация, като например задушаващата 18месечна блокада на това малко, свръхнаселено късче земя. Тези, които подкрепят Израел и действията му, обичат да повтарят ограничените извинения за това, което е извършил. Кой друг би търпял редовен ракетен обстрел от съседа си, се пита. Никой не предполага, че ще са щастливи. Да, Израел има правото да се защитава, и така трябва да бъде. И въпреки това малцина ще се приемат, без да протестират, двугодишна блокада от съседа си, въпреки че нито един западен лидер не смята сериозно да си зададе този наистина уместен въпрос. Напротив, Блеър намеква, че за да бъде постигнато спиране на огъня, лидерите на Хамас в Газа трябва да докажат, че имат желание да се примирят с блокадата срещу тях, както и да се въздържат от употребата на оръжия. Хамас внася не само оръжия през тунелите с Египет. Внася всичко, от добитък до лекарства, приблизително 90 % от всички стоки, влизащи в областта. Той е популярен политически, не само защото отказва да спре въоръжената борба и да приеме израелската държава, но и защото успява да организира социалните дейности много по-ефективно от всяка друга организация. По време на обсадата дори успя да намери начин да облекчи последиците на израелската политика върху жителите на Газа. Блокадата според мнозина е смятана за „колективно наказание”, защото целта й е да причини неудобство на обикновените граждани и така да подкопае способността на Хамас да управлява. Идеята на блокадата беше да настрои палестинците срещу групировката, избрана напълно демократично. Но според мирният план на Блеър обсадата трябва да бъде продължена, като на Израел се предостави възможността да контролира още по-строго потока от стоки към Газа. Така продължителната хуманитарна криза, която е резултат от блокадата, в действителност ще се задълбочи, за да може ужасът от войната да се намали. Международната общност все повече се ангажира с това как да се справи с кризата Израел-Палестина и този план на Блеър е чудесен пример. Да бъдеш смятан за един от посредниците за примирие е нещо прекрасно. Но желанието да приемеш и усъвършенстваш система, която държи затворени милион и половина души, само за да постигнеш нещо, не е стратегия, която благоприятства за постигането на дълготрайна стабилност или поне да похрани някаква надежда. Израел води война срещу Хамас като цяло, не само срещу ракетите на Хамас, и нахлуването и блокадата са тясно свързани. Разбира се, идеологическата позиция на Хамас е ужасяваща, както и неспособността на организацията да осъзнае абсурдността на собствената си пропаганда. Лидерите на движението настояват Израел да гледа на ракетния им обстрел като „символичен”, и просто да се примири с него, за да запази „смокиновото листо на величието” за палестинците като „народ на съпротивата”. Вярвайки си, Хамас осъзнава важността на символизма. Но му е трудно да разбере, че Израел не може да приеме какво символизира ракетния огън. Това, разбира се, е непосилната амбиция, от която Хамас няма да се откаже - създаването на ислямска държава върху израелските и палестинските територии. Хамас желае Израел да приеме, че именно това иска Хамас, но да не се притеснява за него, защото всички страни са наясно, че е невъзможно да се осъществи (поне в скоро време). Ето тук се крие и парадоксът на „непропорционалността”. Хамас отказва да прекрати съпротивата, тъй като това би било признание, че не може да победи далеч по-силния си враг. Тъй като не възнамерява да се откаже от „символичната” въоръжена борба, предлага на Израел международната реабилитация, от която се нуждае, за да остане в конфликта, но има и още по-смъртоносен ефект. Блеър, затънал до шия в красноречието за „войната срещу тероризма”, наред с израелците изгаря от желание да изолира Газа заради идеологическата риторика на управляващите я. Неговата позиция е, че решението за две държави може да бъде постигнато единствено, ако първо бъде постигнато „палестинско единство”. Разбира се, не би одобрил единство, при което палестинците от Западния бряг да гласуват също за Хамас. Подобно на Израел, той има в предвид точно определен тип палестинско единство. В това отношение той отправя същото безумно искане към Хамас, което Хамас отправя към Израел. Иска управляваната от Хамас Газа да изчезне и така проблемът му да бъде решен. Блеър, сам за себе си, поне осъзнава, че настоящата военна операция и продължителната блокада са свързани, дори ако представят Израел като нападател. В действителност поддържа тази агресия, защото се интересува единствено по какъв начин чрез блокадата да нанесе вреда на Хамас. Смята, че не може да се провежда мирен процес, освен ако Газа не заприлича на Западния бряг. Това би могло да стане лесно, ако на Хамас се възложат същите правомощия за управление, каквито има палестинската власт, стига да се спазва примирието. Следователно блокадата трябва да бъде свалена, с изключение на вноса на оръжия. При едно примирие няма морално оправдание обсадата срещу Газа да продължава, като се спира водата, електричеството, медикаментите, горивото и храната. Независимо от това, през шестте месеца на примирие, което Хамас прие, Израел продължи с блокадата, тъй като желае да подкопае способността на Хамас да управлява палестинците, които гласуваха за него, не само възможността на Хамас да изстрелва „символичните” си ракети. Неразумно е да се нахлува в Газа, защото отказва да приеме примирие, от което не само няма полза, а само по-голямо страдание. Неразумно е да се подкопава демократичния избор, който е направил народа, само защото не ги одобряваме. Неблагоразумно е да саботираме социалната дейност на Хамас в ролята му на управител за региона, само защото се опасяваме, че това също би могло да засили популярността му на антиционистка организация. Да, ракетите трябва да спрат. Но също и обсадата.
http://www.independent.co.uk/opinion/commentators/deborah-orr/deborah-orr-there-wouldnt-have-been-gaza-rockets-without-the-blockade-1229944.html
-
Робърт Фиск: защо ли толкова мразят Запада, ще попитаме ние
Анализи и коментари
Написано от Робърт Фиск
Четвъртък, 08 Януари 2009 17:42

Още веднъж Израел отвори вратите на ада за палестинците. Четиридесет бежанци са мъртви в училище на ООН, още трима в друго. Не е зле само за една нощ, нали? Това в Газа е дело на армията, чието кредо е „чисто оръжие”[1]. Но защо да се изненадваме? Нима забравихме 17.500те мъртви, почти всички цивилни граждани, по-голяма част от тях жени и деца, по време на израелската инвазия в Ливан през 1982 г.; 1700те убити палестински граждани в клането в палестинските лагери Сабра и Шатила; убийството на 106та ливански бежанци в Кана, повече от половината деца, в база на ООН; убийството на бежанците от ливанския град Маруахин, разположен на границата с Израел, прогонени от домовете си от израелците през 2006 г., и след това избити от екипажа на хеликоптер; 1000та загинали по време на бомбардировките през 2006 г. и нахлуването в Ливан, почти всички цивилни лица? Това, което е поразителното в случая, е че толкова много западни лидери, президенти и министър-председатели, и опасявам се, много редактори и журналисти, са се хванали на този стар трик, сякаш Израел го е грижа да предотврати жертвите сред цивилното население.
„Израел прави всичко възможно, за да избегне жертвите сред цивилното население”, това заяви друг израелски посланик само часове преди клането в Газа. И всеки президент или министър-председател, който е повторил тази лъжа като извинение да се избегне спирането на огъня, носи кръвта на снощната касапница по ръцете си. Ако Джордж Буш бе имал куража да настоява за незабавно примирие 48 часа по-рано, тези 40 души, възрастни, жени и деца, щяха да бъдат живи. Това, което се случи, е не само възмутително. Беше позор. Дали военно престъпление ще е твърде силно? Ако това беше извършено от Хамас, бихме го нарекли варварщина. Страхувам се, че наистина беше военно престъпление. След като съм отразявал толкова много масови убийства, извършени от близкоизточните армии – от сирийски, иракски, ирански, израелски войски, предполагам че е нормално цинизмът да бъде моята реакция. Но Израел твърди, че води нашата война срещу „международния тероризъм” и че се бие в Газа заради нас, за западните ни идеали, за безопасността ни, според нашите стандарти. И сега сме съучастници във варварството, извършвано в Газа. Вече съм говорил за оправданията, които израелската армия използва за тези безчинства в миналото. Тъй като е възможно отново да влязат в употреба, нека ви припомня някои от тях: палестинците избиват собствените си бежанци; палестинците са изровили телата на починалите и са ги поставили в развалините; палестинците са виновни изцяло, защото подкрепят въоръжена групировка; или защото въоръжените палестинци преднамерено използват невинните бежанци като щит за прикритие. Клането в Сабра и Шатила беше извършено от десните ливански маронитски милиции, докато израелските войски, според собственото разследване на Израел, са гледали и не са направили нищо. Когато Израел беше обвинен, правителството на Менахем Бегин нарече това долна клевета. След като израелската артилерия изстреля снаряди срещу базата на ООН в Кана през 1996 г., израелците заявиха, че стрелци на Хизбула са се укривали в базата. Беше лъжа. Ами повече от 1000та загинали през 2006 г., когато избухна война, защото Хизбула заловиха двама израелски войници на границата. Отговорността беше прехвърлена на Хизбула. Според твърденията на Израел телата на децата, убити във второто клане в Кана, може да са били изровени от гробовете. Поредната лъжа. Но така и не намериха извинение за убийствата в Маруахин. На хората от градчето им е заповядано да напуснат, а след това са застреляни. Бежанците взимат децата си в камиона, с който са пътували, за да види израелският пилот, че не представляват опасност. Тогава от хеликоптера ги покосяват отблизо. Оцеляват само двама, престорили се на мъртви. Израел дори не се извини. Преди дванадесет години, друг израелски хеликоптер атакува линейка, превозваща цивилни от съседно село, отново Израел им е заповядал да напуснат, и тогава са убити три деца и две жени. Израел твърдеше, че е в линейката се е укривал боец на Хизбула. Лъжа. Аз отразих всички тези жестокости, аз извърших разследванията на всички, разговарях с оцелелите. Така направиха и много мои колеги. За зла участ това беше наречено клевета, и бяхме обвинени в антисемитизъм. Сега пиша тази статия и без най-малкото съмнение. Отново чуваме всички тези скандални измислици. Ето лъжата „да обвиним Хамас”, честна дума, има за какво да ги обвиняваме, без да им приписваме и това престъпление; лъжата за „труповете от гробището”, вероятно ще чуем и „Хамас беше в училището на ООН”, а да не забравяме и обвиненията в антисемитизъм. А нашите лидери ще пухтят и ще припомнят на света, че първоначално Хамас е нарушил примирието, ама не. Израел го наруши, първо на 4 ноември, когато при бомбардировките загинаха шестима палестинци в Газа, и отново на 17 ноември, когато друга бомбардировка уби още четирима палестинци. Да, израелците заслужават безопасност. Двадесет мъртви за 10 години е наистина зловеща статистика. Но 600те палестинци, загинали само за седмица, хилядите от 1948 г. насам, когато клането в Дейр Ясин даде началото на изселването на палестинците от онази част на Палестина, която трябваше да стане Израел, виж, това е друго нещо. Това не е нормалното за Близкия изток пускане на кръв, а варварщина от времето на войните на Балканите през 90те години. И разбира се, когато един арабин избухне неудържимо и излее задушаващият го гняв срещу Запада, ще заявим, че това няма нищо с нас. Ами тогава защо ни мразят, ще се запитаме. Но нека не казваме, че не знаем отговора.

http://www.independent.co.uk/opinion/commentators/fisk/robert-fisk-why-do-they-hate-the-west-so-much-we-will-ask-1230046.html

Център за близкоизточни изследвания