Холокост в Газа

Дневникът на Мая Ценова

Холокост в Газа

Написано от Мая Ценова

Петък, 16 Януари 2009 16:15

В самото начало на януари 2009, малко преди полунощ.

Работя с гръб към телевизора и слушам новините от „Ал-Джазира”. Изведнъж привичният поток на арабската реч се заменя с накъсани думи на неразбираем език. Обръщам се.
Мъж на около 40 години крещи развълнувано срещу микрофоните на арабските телевизии. На иврит. Не разбирам този език, но едва ли е нужно – пред камерите един палестински баща на три трупа показва останките на своите деца. Най-мъничкото е на около 3-4 години. Най-голямото – на около 6-7. Бащата не спира да говори – не го интересува, че арабите няма да го разберат, по-важното е да го чуят в Израел. Може би дори да го чуе онзи, който е стрелял по децата. Защото децата очевидно не са жертва на ракетни или танкови снаряди, на рухнали върху им стени.

Най-малкото има една единствена малка кръгла дупка на гърдичките – точно в сърцето. Най-голямото – две дупки, едната от които в сърцето. Средното е улучено в главата. Трескаво мисля: толкова мъничка цел едва ли може да бъде улучена толкова безпогрешно по друг начин, освен със снайпер. Но зад оптическия мерник е имало око на (човешко?) същество, което е изчаквало удобния миг, за да ликвидира – какво? Бъдещето на един човек? Бъдещето на един народ? Бъдещето на човечеството, на човечността?

Така и не научавам имената им. Затова вече втора седмица, когато мислено си говоря с тях, ги наричам „моите деца”, а най-малкото е Фъстъчето…

Мило мое Фъстъче!

Ти не го ли видя? – човека със снайпера? Той те е видял, той те е проследил, знаел е точно колко си мъничък, безопасен, беззащитен… Какво говоря – ти не просто не би могъл да имаш представа какво е снайпер, ти едва ли си знаел, че момчетата предпочитат да играят на война и като нямат играчки пушки, се „стрелят” с пръчки. Ти да не би да си държал пръчка в ръка?

Сигурна съм, че от ада на Газа си отишъл право в рая. Само че ако Бог е един, и раят трябва да е един. А там няма как да не те посрещне едно малко момиче. Вярно, малко по-голямо от теб, на 16. Казва се Ане Франк. Дневникът й от 13-годишна, озаглавен „Задната къща” и преведен на много много езици, го има и в моята библиотека, сред оная лично моя подборка от книги, които държа винаги да дишат някъде покрай мен… Та съдейки по този дневник, мисля си, Ане няма как да не те е потърсила, няма как да не се опита да ти бъде нещо като по-голяма сестра! А ти я попитай, Фъстъче, попитай я как дупката в сърчицето ти се вписва в думите и вълненията от нейния дневник…

„Вторник, 11 април 1944 г.

Кой ни е наложил това? Кой е направил нас, евреите, изключение сред другите народи? Кой ни кара така да страдаме до ден днешен? Съдбата ни е направила такива, каквито сме, но сигурно пак съдбата ще ни помогне да се изправим. Щом понасяме цялата тази мъка и все пак си оставаме евреи, един ден ще се превърнем от обречени в пример за другите. Кой знае, може би един ден ще научим света и всички народи на добро, затова и само затова трябва да страдаме.”

Попитай я, Фъстъче! И я помоли да направи така, че днешните потомци на нейния народ да прочетат само нейния дневник! Но да прочетат не просто буквите…Знам, че ви възлагам непосилна за нас, човеците, задача. Но вие там, макар че си оставате завинаги деца, събирате в себе си всички времена, всички поколения, цялата човешка история в нейното минало, настояще и бъдеще. И макар че ние вас не успяхме да спасим, моля се вие нас да спасите – да ни спасите от самите нас, от това, да станем жертва на собствената си безчовечност. В това е единственото ни спасение… Амин.

Мая Ценова

Център за близкоизточни изследвания