Най-важният от всички въпроси, които Обама може да си зададе в този момент, би трябвало да бъде отправен към “Сикрет сървис”: Как, по дяволите, Мунтазер ал Зеиди успя да свали и другата си обувка? Ал Зеиди, разбира се, е иракският телевизионен журналист, който изрази своя гняв срещу американската окупация над страната си, като хвърли първо едната си обувка, а после и другата, по президента Джордж Буш в Багдад. В момента журналистът е в затвора. Колкото до обувките му, те няма да свършат в позлатената витрина на някой прашен музей в арабския свят. По всяка вероятност, обувките вече са унищожени, докато са ги проверявали за експлозиви в някоя лаборатория. Да, правилно прочетохте.
Сянката на Ричърд Рейд, потенциалният стрелец с обувки на 2001 година, когото повечето редови пасажери с радост биха предложили да бъде подложен на продължителни мъчения, се вижда даже и в Ирак. Едно е сигурно - на Ал Зеиди, който в момента е герой в по-голямата част от арабския свят, няма да му липсват обувки, когато излезе от затвора. Кога ще стане това, никой не може да каже със сигурност. Той се извини на министър-председателя Нури ал Малики. Буш призова иракчаните “да не реагират пресилено”.
Според една от теориите, само времето ще излекува раните на журналиста. Със сигурност пердаха, който изяде, е толкова голям, колкото светкавична беше реакцията на неговите действия. Втората обувка дойде малко в повече. Променете последната буква в “обувка” (shoe) и ще получите “застрелян” (shot). И все пак, това бяха просто обувки. Хвърлянето им беше обидно, но безобидно. Журналистите не бива да хвърлят обувки, даже и по неспособни американски президенти. И все пак, с извинение към покойния (британски писател) Едуард Моргън Форстър, ще си позволя да нарека този инцидент “Две обувки за демокрация”.
Когато обувките полетяха към Буш, той се намираше в Зелената зона - ограденият със стени дом на американската бюрокрация, който се разполага на площ от четири квадратни мили. Там се помещава и иракското правителство, което прилича на останалата част от Ирак толкова, колкото Цюрих на Фалуджа. Със същия успех, с който Зелената зона отразява случващото се зад стените й, в тъй наречената Червена зона, тя може да се намира и в Батън Руж, щата Луизиана.
Този разпръснат гарнизон, в който след нахлуването през 2003 година силите на САЩ се настаниха в месопотамския палат на Саддам Хюсейн, е паметник на провала. Докато този гарнизон съществува в центъра на Багдад, демокрацията в Ирак ще бъде куха. Именно прямотата, достъпността и яснотата отличават демокрацията от диктатурата. Или поне така би трябвало да бъде. Страна, която се управлява от крепост, недостъпна за 99 процента от гражданите, може да бъде много неща, но не и демокрация.
Постъпката на Ал Зеиди счупи бариерите, проникна през херметическите уплътнения и въведе гнева на Червената зона в спокойствието на Зелената зона. В този смисъл, тя беше акт на демокрация. Посланието на неговата постъпка беше: “Разрушете тези стени”. В него се съдържаха смъртта, изгнанието и произволните арести, който американската некомпетентност причини на безброй иракчани - статистика, с която се е занимавал като журналисти и самият Ал Зеиди. Постъпката му изтика Буш, поне за момент, извън комфорта на екстравагантната му илюзия. Може би за секунда, докато полетя и другата обувка.
След инцидента се свързах с мой приятел американец, който служи на контролнопропускателен пункт в Садр Сити, шиитския квартал на Ал Зеиди. Той ми писа: “Нямаше градушка от хвърлени обувки през каменните бариери и бодливата тел. По повод на инцидента от пресконференцията един студент от техническия колеж в Садр отговори: “И все пак, това е демокрацията, която вие донесохте, нали?”. Това беше по-скоро проблясък на такава демокрация. Всеки хвърлил обувка по Саддам Хюсейн щеше да бъде екзекутиран, заедно с многобройните членове на семейството си, броени часове след подобен инцидент. Ирак бавно се учи на компромисите на една система, в която различията се нагаждат, а не се изкореняват.
Процесът е бавен. За възстановяване от кървавия деспотизъм трябва да се смени поне едно поколение. Гневът на Ал Зеиди беше гняв на един шиит срещу американската окупация и всички нанесени загуби. Сред сунитите също има ярост и страх. Тяхното “пробуждане” нанесе разрушителен удар по Ал Кайда в Ирак, но недоверието им към доминиращите в момента шиити е вродено. Друг въпрос, който Обама трябва да си зададе и който не търпи отлагане, би трябвало да бъде: “Дали моята програма за изтегляне след 16 месеца няма да разпали нова религиозна война?”
Едно е сигурно - Зелената зона трябва да спре да съществува, още преди САЩ да изтеглят бойните си части. Докато я има, тя ще бъде знак, че иракчаните - всички иракчани - още не са се научили да живеят заедно. Миналата седмица районният управител на Садр Сити казал следното на моя американски приятел: “Зелената зона трябва да бъде изтрита”.
Това беше посланието на Ал Зеиди. Той е арестуван за обида на чуждестранен глава и може да бъде осъден на дългогодишен затвор. Но Зелената зона е обида срещу Ирак. Ал Зеиди трябва да бъде освободен. Трябва веднага да се създаде иракско-американска комисия за премахването на Зелената зона. Буш избегна обувката, но не може да избегне срама.
вторник, 23 декември 2008
Няма коментари:
Публикуване на коментар